 |
Категории |
 |
|
|
Новини |
|
 |
 |
 |
Къси разкази >> 07.11.2014г. - 11:44ч. >> Atakmim | Коментари (0) |  Shortcut
Ученик и дропла с цайси по маршрута Ком-Емине
От няколко дни в социалните мрежи набира популярност един разказ. Негов автор е варненската учителка по литература Димитринка Ненова. Текстът е спечелил конкурс за разказ на младежка тематика на община Варна. "Труд" публикува текста със съгласието на дирекция "Образование, младежки дейности и спорт" на община Варна.
Човече, ако някой ми беше казал, че точно на мен ще ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от 10 а, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си еко-пътеки, за не знам си къде на майната си. Е, аз на майтап я фраснах лекичко по челото, пък то цайсите й изхвърчаха и се потрошиха на сол и... стана една дебела и то седмица преди края на учебната година...
А, бе-е, не ме изключиха, обаче баща ми дойде в Английската за първи път, откакто сам той я е завършил преди сто години и... кофти, яко загазих, щото бащата е капитан на кораб и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, точно пред него взе, че проходи и всички „ох”, „ах” и „бащичко”, а мен, откакто бебето се роди, вече никой не ме забелязва – само „дай”, „донеси”, „изхвърли”...
Пикльото бил „подобреният вариант”, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гаден и пъпчасал – не, че го казват на глас, но аз си го знам... Е, беше ми се насъбрало, беше ми писнало и аз така, първосигнално си го изкарах на оная, дроплата, де... Майка ми рев по цял ден, виновна, че ме била „изпуснала”, бебето квичи, а баща ми ме застрелва с поглед и аз съм в общи линии наясно, че ще ми се стъжни животът, щото когато си е вкъщи няма тън-мън. Те и за това от корабните агенции все него търсят за дългите рейсове – щото е бетон и думата му на две не става...
Обаче и директорката се заяде и каза, че съм на косъм и много ми се събрало, пък съм само в 9-ти.. И аз к’во, навеждам глава, сумтя и тъпча на едно място като бик... После онзи резил да се извинявам на зубърката и то пред майка й и баща й. После вкъщи пет дена гробно мълчание – баща ми влиза-излиза, отива-връща се, рови в интернет, мама гони бебето, щото то като бясно тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз – без мобилен, без скайп, без телевизор и без слушалки – чистак гол – първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото усещам смерч и съсипня, освен това нашите две вечери ходят някъде и се прибират късно, ама с настроение, а аз – черен роб, гледам дребния, пък на него му никнат зъби и сменям нон стоп памперси. Схващаш ли? Обаче една нощ спя и чувам „ставай”, гледам пет без десет, до мен раница, дрехи и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на баща ми, а той – „няма страшно”, „по-бързо, че долу чакат”. Ама кой чака – „ще разбереш”, а майка ми зациклила като грамофонна плоча повтаря: „слушай татко си и умната – не си бебе”, е то е ясно, голяма мъдрост изрече, пък и се опитва да ме целува.
Аз, набрал като цирей, отварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и казва: „заето – ти си отзад” и аз сънен отварям задната врата и ... ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и търкам очи, щото там седи онази дропла с цайсите и ми казва: „добрутро”...И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче баща ми мята белтъци и аз сумтя и с милион въпроса на езика, но с инат на замръзнал динозавър мълча и потегляме неизвестно в к’ва посока...
Половин България спах и мълчах, но най-вече слухтях к’во си говорят баща ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкоз тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела... аз не съм задавал толкова въпроси на баща ми през целия си живот, а той, няма да си кривя душата, е изрушкал всички океани и морета по света и вече два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати... Чак ме хвана яд, че онази става толкова гъста с родата, обаче явно само аз не знам къде отиваме и си трая...
Спряхме, хапнахме, пикахме и пак потегляме, и аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от 10 а: „ти що си тука”, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира – че тя не била толкоз грозна, „познай” и се хили, обаче не гадно, ами така... нормално и пак се возим и тя пита ли пита, сякаш биографията й е бедна, обаче не – щото в разговора й с баща ми и чичо научавам, че тая, каката – Рени от 10 а, спечелила конкурс и ще ходи през есента в Америка за една година, свирила на флейта, тренирала тенис и освен английския праскала немски, чешки и руски. Как стават тия работи, бе, обаче мълча и мислено цъкам, щото минаваме покрай табелата на Плевен и аз съвсем изперквам, когато разбирам, че чичо ми трябва да се прибере сам, като си свърши работата в Берковица... После пак почивка, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пеша ще се връщаме по маршрута „Ком-Емине”. Моля?!
Аз не съм тъп, учил съм география на България и то на английски, як съм, пич, обаче забивам като стар лаптоп, щото знам, че през деня минахме над 400 километра с джипа, пък пеша - айде бе, не на мен, че аз по-дълго от нас до дискотеката пеша не съм вървял... Обаче всички сериозни и май няма майтап! Ле-ле! Тия са изперкали...
Чичо каза „чао”, „умната”, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене... Бащата обяснява просто и бавно като на чукча в МОЛ какво предстои, гледа само мен, щото на Рени явно всичко й е ясно и не й е за първи път, вади два чифта датщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз „не-не”, обаче - да и поемаме към връх Ком. Първо се перча и правя едни великански крачки, после до върха само пуфтя като парен влак и се потя като мандарин след чаена церемония и едва смогвам да псувам на ум. Допълзявам 20 минути след тях на върха и... к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо голямо!
Камънак, голо, един паметник на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: "Оттук окото волно, преграда не намира. Вселената пред мен, покорно се простира. Душата гордо диша. От тия планини умът към нещо светло, голямо се стреми!" Айде, бе, смешки! Е, хубаво де, гледка, е добре де, и слепият вижда оттук Берковица, Монтана... и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много важно - традиция, даже няма къде да се изпикаеш... абе, още съм бесен, ама вземам два големи камънака, да си чукам главата с тях .. Как пък не - ще се снимам, ама айде от мен да мине. Обаче, готино е, това наум, разбира се, и мама да беше тук със ситния... Да бе, само те ми липсват... май съм слънчасъл...
И после едно спускане на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят цайсите й пак. Довлякохме се вечерта до хижа „Петрохан”, тръшнах се на леглото и чувам в просънца: „утре в пет”...Да, бе, да. Обаче стана точно така и въобще ми се губят следващите три дена - усещам само мускулна треска и адска болка в гърба от раницата: това хижа „Пробойница”, някакви Тодорини кукли и скали разни Лакатнишки, хижа „Тръстена” и моста над Искър, дето щях да падна - тотално ми се губят. Обаче баща ми и Рени – пей сърце, въобще не ми обръщат внимание и крачат като за великото преселение на народите.
Едва, след като се събудих на хижа „Лескова”, се почувствах донякъде бял и вече можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми разказаха играта – срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи – готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината, където им кефне – нито потене, нито зор, обаче баща ми каза, че да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота и сякаш съм впрегатно добиче ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори...
Обаче няма как и потегляме към хижа „Мургаш”. Баща ми, натоварен като шерпа, Рени забрадена като ханъма, върти глава като ветропоказател и дрънка нещо за маркировка, а аз се разсейвам и наблягам на краката й. Всъщност скоро загубих интерес, щото почна едно катерене, едно прескачане на паднали дървета, аз пак се потя и пия хаш-две-о, баща ми вика: „умната - това е сух маршрут”, обаче небето чу и като се почна – дъжд, дъжд до напикаване. Добре поне, че нямаше гръмотевици, щото Рени почна да разказва една драматична история като от турски сериал за светкавична буря в Пирин и на мен раницата ми увисна до коленете.
По едно време Енциклопедията взе нещо да предъвква и изплю камъчето – от половин час нямало маркировка. Патка заблудена! Заради нея загубихме още час и половина и най-накрая я открихме, но баща ми каза, че вече аз отговарям и да си отварям очите на четири, щото... аз си знам. После вървим, а с нас и една бяла мъгла като стена – протягам ръката си и не я виждам от лакътя напред... Хвана ме шубето, а баща ми слага жълти очила като извънземен, дава ни да държим едно въже и вървим, вървим до посиняване, докато не се блъснахме в хижата. Аз пак паднах и заспах като заклан, а после научих, че хижарят бил голяма работа, а такъв чай никъде другаде нямало...
На сутринта няма грам мъгла, но има вятър като за регата „Тол-шипс”, добре че ни духа в гърба и вървим на автопилот – даже ми стана готино – не знам къде съм – в Швейцария или по пътя за връх Мургаш и освен това се появяват изневиделица табуни с коне! Жестоко! Само по филмите съм виждал такива и докато цъкам като бомбен механизъм, Рени маха раницата, бавно се приближава до един чер дявол, дава му хляб, той пръхти от кеф, тя го тупа по врата и... А стига, бе – яхва го като амазонка – без седло, без нищо... Баща ми едва успява да щрака с Никона и мале-е не вярвам на очите си, разби ме тая, размаза ме тотално... После се връща накефена, баща ми малко сърдит, щото с главата си отговарял за нея, обаче ми хвърля един поглед, който ми е доста познат и значи: „виждаш ли кой е голямата работа”, но си трая, щото... да не си го изкара на мен.
После качваме и Мургаш, а горе, до метеорологичната станция на завет, Рени разказва една легенда за някаква блондинка, дето за нея умрял Мургаш. Едно време – може, вече няма такива задръстеняци да се доказват... Е, на връщане вече малко си говорим, повече тя, аз още се надувам, ама поддържам разговора, пък баща ми вика да побързаме, щото пак щяло да вали...
Абе не знам, ама дали на Мургаш, или някъде към прохода Витиня или Арабаконак, си загубих кофтито настроение и като ме обзе един кеф, една еуфория – сякаш съм се друсал. Не че съм опитвал, честно – не съм, ама смятах да го направя, даже казах на Рени и станах пишман, щото тя четири часа не спря да ме убеждава, че това е началото на края и че имало милиард и половина по-яки неща, които трябвало човек да направи в живота си. Че като взе да ги изброява, чак и баща ми реши, че имал много да наваксва, а аз, освен че влязох в английската, и то благодарение на мама, дето денонощно ме натискаше, май нищо друго свястно не съм направил... Е, стана ми малко кофти, обаче Рени е готина, можеш да си дрънкаш с нея за всичко, върви като кон, не се лигави, няма примадонски номера, а пък трапчинката й на едната буза е като на братчето ми – иде ми да я щипна... И така ден след ден – вече не ги броя – вечер говорим за маршрута и времето, пием чай, слушаме истории всякакви в хижите, а туристите се оказаха непозната порода – майтапчии, не се изхвърлят, дават съвети откъде е вай-добре да се върви, не най-лесно, а най-красиво, чух истории, дето не ги пише в Интернет, научих разни трикове за раницата, за букови листа на носа, за да не се върнеш с опечен клюн... и всеки връх, и всяка ливада, пътека и камък взеха да се запечатват в мозъка ми...
А баща ми – аз такъв не го познавам – той пък говори за морето като за жив човек, даже една ясна вечер, на Бузлуджа, след като ни учи как да се ориентираме по звездите, нещо се отпусна и каза как се влюбил в мама. Рени мига-мига зад цайсите и тайно си бърше очите, а аз се моля никой да не ме пита нищо в този момент, щото сърцето ми е в гърлото – такова нещо никъде не съм изпитвал – нито в чата, нито във филмите с Киану Рийвс, нито с голите мадами от списанията, нито никъде...
Е, пак съм си същия – сутрин мърморя, на обед пъшкам, обаче вече е друго – сякаш съм в центъра на света, а не на третата глуха в периферията, а Рени ми вика „какиното”, нищо че се оказа, че имаме само два месеца и 13 дни разлика – аз през януари, а тя – ноември предната година... А пък баща ми на два пъти ми каза „мъжки” – когато се излегна, без да види мравуняка и го чистих от ония човекоядци, щото няма да кажа, къде чак се бяха наврели... и пак, когато Рени си забрави портмонето с парите и документите до чешмата – тичах два часа до там и обатно – добре, че никой не беше ги свил... „Мъжки!!!” Ти знаеш ли какво е баща ти да ти каже „Мъжки”???... И ми става все по-голям кеф да вървя, да си говорим и без да искам даже припявам с тати и с Рени „Моя страна, моя България”... пък аз си мислех, че без слушалки и рап не може да се диша...
Обаче, Рени е самоходна библиотека и като се качим на някой връх и тя почне: „Навред зелено: лесове,/ гори, гори до кръгозора,/ зелени чуки, долове,/ в зеленина потъва взора;/ в зелено къпят се очите,/ в зелено къпи се душата,/ смарагдени са планините/ и сенките, и светлината. /Зелени красоти, омая!/ Кипи живот във сила мощна. /Вред рай зелен! О, вред все тая/ природа царствено-разкошна!/, щото Вазов й бил от любимите, е и Шекспир с: „Мигът създава с майсторска ръка/ един вълшебен празник за очите./ Но миг по-късно нещо пак така/ това вълшебство разрушават дните”... пък аз само вицове зная, не че не се хилят с баща ми – скъсвам ги от смях, обаче на мен ми е малко тъпо да ги разказвам след като вече стъпах на Агликина поляна, на лобното място на Бенковски, на Шипка и в Котел, дето за първи път видяхме цивилизация и си напълнихме отново раниците. Влязохме и в музея на Берон, а екскурзоводката направо ме хвана за сърцето...
Аз къде съм живял досега, бе, в дискотеките или в кафенетата? Мале-е, пък що кола съм изпил – цяла цистерна, а Рени и за нея си има теория и въобще не близва, обаче имало нещо, с което още не била наясно – дали Рила, или Пирин са й любимите планини, или да изчака още малко, преди да реши – и като се върнем след седмица, отивала с една група доброволци, спечелили проект, да подновяват маркировката в Странджа Сакар, че там било много зле... „ти що не дойдеш за шерпа да ми носиш боята – може да ти напиша името на някой камък”... Е, аз се хиля, обаче вътрешно съм навит и хвърлям поглед към баща ми, пък той се прави на непукист, свива рамене – „ти сам си решаваш”...
Ле-ле-е това никога не е било... И пак вървим, вървим и ставаме, и лягаме, и дъжд, и град, и пек, и се редят Върбишки проход, и Ришки проход, и Дюлински проход, и на 23-тия ден вечерта стигаме до село Емона и там – баща ми взема две стаи в хотела, правим прощална вечеря и ни налива по половин чаша червено и се чукваме за победителите и вдига тост колко е горд и с двамата, и ни прегръща, и казва, че сутринта ще ни събуди рано да стигнем преди изгрев до морето и да не забравим двата камъка, дето от Ком ги носим и единия да го оставим на пясъка, пък другия да го измием в морето и да си го пазим за спомен, а той щял да чака мама с бебето и на Рени родителите да дойдат да ни вземат.
И отиде да си легне, пък ние с Рени лафче цяла нощ и даже не лягаме да спим, а още в четири тръгваме към морето и я държа за ръка да не се спъне в тъмното, но май тя ме държи и ми е готино, и ето го морето, и се събуваме, и, човече, чувам, че морето ми говори – за първи път чувам гласа му и едва сега разбирам, че живея и ето го слънцето като око на събуден циклоп – това го казва Рени, аз мълча, щото нямам речник, обаче я целувам и вече, и тя няма думи, и двамата само мълчим, и си разменяме камъните – аз, нали съм тъп - моят е голям и Рени няма как да го носи на врата си, обаче аз нейният ще го пробия и цял живот ще си го нося на верижка... И слънцето се издига, и ние се къпем, и се смеем, и времето спира... После чуваме клаксони на коли и мама, и Косьо, братчето, тича по пясъка и пада, и става, и пак тича и чувам за първи път: „ба-те”, „ба-те”...
И аз го вдигам на ръце, и го целувам по трапчинката, дето е като на Рени, и мама целувам, и се моля да не ме погледне никой в лицето, защото правя едновременно три неща: плача, прегръщам и обичам... Айде, човече, за Странджа Сакар – друг път, щото сега бързам – ще изпращаме Рени на летището, а тя такъв списък със задачи ми е спретнала, че докато я чакам една година да се върне от Америка – трябва да съм ги свършил... Ама аз се отплеснах и най-важното не ти казах – най-готиното е, че съм само на шестнайсет и половина и целият живот и целият свят са пред мен, между другото – и пред теб...
|
 |
 |
 |
|
|
|
Любопитно >> 19.06.2013г. - 11:54ч. >> Vesterland | Коментари (1) | Shortcut
В Ниш – на гости на Калча
В менюто на всеки уважаващ себе си ресторант в Ниш неизменно ще откриете наличието на „шопска салата“. Това е същата тая шопска салата, която ни е добре позната – домати, краставици, печена чушка, лук и много сиренце.
Причината не е, че нишчани са прескачали оградата и са откраднали кулинарните специалитети на съседите, а по-прозаична – самите те са шопи.
В момента Ниш е третият най-голям град в Сърбия, след Белград и Нови Сад. И в последните десетилетия миграциите поразшириха населението и етносите му. Но духът на шопите се усеща.
Усетил го е и Стеван Сремац, известният сръбски писател, който макар и пришълец е уловил по невероятен начин духа и бита на местните.
Сремац прекарва в Ниш 13 години и именно местните герои вдъхновяват едно от най-известните му произведения – „Празникът на Ивко“ („Ивкова слава“, на сръбски). Впрочем думата „слава“ няма директен еквивалент в българския. Слава е ден в който всеки сърбин почита своя личен светец.
Ивко е местен жител, у който отсяда Калча. Последният е изключително колоритен местен герой, ловджия и почитател на силната домашна сливовица. По анекдотичната си дълбочина той може напълно да съперничи на Швейк на Хашек.
Калча остава у Ивко три дни, яде, пие и разказва ловджийските си приключения, които често са измислени или поне силно преувеличени.
Признателните нишчани се отблагодариха на Сремац преди няколко дни, като увековечиха автора и неговия герой в бронзови скулптури. Седнали около маса, в края на знаменитата някога занаятчийска улица – Казанджийското сокаче, Сремац и Калча са изобразени в задушевен разговор, в който измисленият герой вероятно разказва на автора си поредната увлекателна небивалица, под зоркия и критичен поглед на верното си куче Чапа.
|
|
|
|
|
|
|
Любопитно >> 11.01.2013г. - 22:50ч. >> Atakmim | Коментари (0) | Shortcut
Що е то "винтидж"?
Винтиджът е термин, който води своя произход от виното. Добрите винари ще ви кажат, че това са плодовете, набрани от една реколта, преработени във вино и отлежали, но винаги носещи белега на конкретна година.
Винтиджът пази в себе си усещането за сорт, за отрязък от време, за уникалност и неповторимост. Затова навлиза във всяка част от бита ни. В дома, в интериора, в екстериора, в градината, в бара, в хобито, в модата.
Във всяка една от тези насоки има спорове и вариации по въпроса кое е винтидж. Но ако трябва да постигнем консенсус, ще кажем, че винтиджът са стари дрехи, предмети, сбирки, датиращи от 1920-те до 1980-те. Всичко преди това обикновено се класифицира като антично, всичко след това, като съвременно или модерно.
Страстта към винтидж модата набира огромна популярност в последните години. Ако трябва да търсим отговора на подсъзнателно ниво - причините са ясни. Всички ние си спомняме колко красиви, здрави, трайни бяха предметите от нашето детство. И не е само носталгия. Понякога този предмет наистина е класика, с оригиналната си изработка или с простата, екологична и устойчива материя от която е направен.
Винтиджът не е само декор на пространството, което обитаваме, той носи дух. Онзи дух, който искаме да запазим от миналато, от най-хубавите си години.
В последните години винтиджът започва да се превръща и в индустрия. Само преди десетилетие бе трудно да намерите на едно място любими винтидж вещи, освен на места, като Jumble and Pearls vintage sale в лондонския Айлингтън, или на Frock Me vintage fashion fair в Челси. Сега интернет направи така, че светът е на ръка разстояние. Можете да намерите любимите си вещи в разновидности и изработки за каквито само сте мечтали, от всяко кътче на света.
За някои винтиджът е начин на живот – ще ги видите по улицата в разкроена пола от 60-те години, на високи, но дебели токчета и чорапи с ръб. За други това е колекционерска страст – те пазят ревниво редките си, изящни статуетки, или класическите грамофони с фуния.
За трети, винтидж колекцията им е инвестиция. При целия финансов хаос около нас, осезаемата, материална стойност на класическите стари вещи ги прави твърд актив, в който дори можете да инвестирате парите си, за да спасите стойността им от централни банкери и политици – прахосници.
За тези, които колекционират, или инвестират в такива вещи има няколко неща, което ги прави ценни. Колко са редки, кой е майсторът или марката, как е запазен предметът.
Винтидж вещите могат да са употребявани, но може и да не са докоснати. И в двата случая те може да имат своята стойност за купувача. Хубавото на винтидж модата е, че тя не е масова мода.
Независимо дали дизайнът на дома Ви клони към винтидж, шаби шик или котидж стил, или е семпъл и съвременен, винаги има място за няколко или поне един аксесоар, който препраща към миналото и създава неповторим уют.
Източник >> vintagework.com/passion-vintage-nostalgia-lot-more
|
|
|
|
|
|
|
Телевизия >> 17.11.2012г. - 13:22ч. >> Vesterland | Коментари (0) | Shortcut
Багата - абсолютен фаворит на букмейкърите за "ВИП Брадър"
Шведският букмейкър Unibet, чийто акции се търгуват на борсата в Стокхолм, и имащ значимо присъствие на родния онлайн хазартен пазар, определя Благой Иванов – Багата, като абсолютен фаворит за спечелването на риалити формата „ВИП Брадър“. Само петима участници останаха в борбата за наградата, като коефициентът, който букмейкърът предлага за самбо боеца е 1.50. Букмейкърът, който традиционно залага по-малки печалби от случайни събития (между 5 и 10%), в случая залага 25-процентова печалба от въпросния пазар. (Това означава, че ако заложите пропорционално на всеки един от участниците, така че винаги да реализирате една и съща печалба, независимо от победителя, в крайна сметка ще инкасирате загуба от 25%). На тази база, вероятността Багата да излезе победител реално се оценява на около 50%. Иванов, който доби слава след победата над легендата в свободните боеве Фьодор Емеляненко, стартира надпреварата, като един от най-солидните фаворити за крайната победа. Имиджът му бе помрачен седмица преди края, когато под влиянието на алкохола стана заплаха за съквартирантите – като погна Никол Станкулова и обеща на Орлин Павлов да го превърне в „женски гълъб“, като характерът на последната трансформация определено също имаше сексуален отенък. Втори, според Unibet, се котира Фънки, с коефициент 3.5, отговарящ приблизително на 21,4-процентова вероятност да е краен победител. Авторът на мерната единица „Къцамун“, който доведе в България легенди като Мадона, Стинг, Металика и стотици други, определено ще намери подкрепата на бохемски настроената част от публиката. Единствената дама на финала – Никол Станкулова, се котира при коефициент 6.5 или 11,6% вероятност. Станкулова, която фейсбук почитателите на предаването определиха като най-красивият и най-интелигентен участник, вероятно е оценена с по-слаби шансове, поради факта, че доминантната при гласуването е дамската публика, която рядко фаворизира себеподобни. „Приживе блаженият“ (по думите на Андрей Слабаков) Къци Вапцаров е предпоследен в предпочитанията на букмейкъра - при коефициент 8.00. Т.е – вероятност около 9,4% за многострадалния и вечно дуднещ бивш водещ и тв продуцент. Изненадващо букмейкърът определя за абсолютен аутсайдер Орлин Павлов. Певецът, който спечели друг риалити формат бе сред първите трима класирали се за финала, след гласуването на зрителите, така че е изненадващо, че букмейкърът му отрежда най-малки шансове. Той се котира при коефициент 10.00 – т.е ще спечелите 100 лева, при 10 заложени на Орлин, при негова победа. Финалът е в събота вечер, след което телевизията стартира Big Brother All Stars, който ще събере под един покрив ред звезди от различни реалити формати.
|
|
|
|
|
|
|
България >> 14.11.2012г. - 09:58ч. >> Vesterland | Коментари (0) | Shortcut
Парите са по-важни за църквата от миряните
В момент, когато българинът тръпне над джакпот, който минава 8 милиона и фантазира как би наместил тези пари, аз имам друг въпрос. Какво бихте направили, ако имахте контрола над 8,6 милиарда лева? Точно така, не бъркам, милиарда... Не са ваши, само ги управлявате.
Въпросът не е хипотетичен. Водещ анализатор на църковните въпроси оценява точно на толкова имотите на Българската православна църква. Ниви, ливади, гори, лозя, сгради, каквото още се сетите. 8,6 милиарда.
Сега ви става ясно защо битката за патриарх се очертава да е толкова ожесточена. Контролът няма да е над духовното паство, а над доста по-прозаични и тривиални неща, които уж са от лукаваго.
Та към въпроса. Какво бихте направили? Ще се изкушите ли? Година, две, три, пет начело на църквата...Управлявате имотите. Разпореждате се с тях. Заменяте ги. Идват ренти, наеми, дивиденти. Вали златен дъжд около вас.
Е, може ли тогава човек да ви обвини, че ролексът ви е станал златен при подобни метеорологични условия? Как да обясните на някоя нахална журналистка или на някоя изкуфяла баба-мирянка, че всъщност 30 000 долара не са никак много пари за някакъв хибриден „Линкълн“. Така де, какъв е проблемът да си купите Бентли или Ролс-Ройс? Българската църква доста отдавна е скъсала с проблемите на народа. Подобно да политиците, владиците са част от един кръг, в който властват правилата на мафията – ако си сред вълци трябва да виеш. Ако останалите митрополити имат ролекси и ролс-ройси, а ти живееш като аскет – просто „издишаш“.
И досега патриархът имаше проблем с контрола над това, което се случва в отделните епархии. И то не само заради преклонната му възраст. Единен синодален регистър на имотите – на храмовете, митрополиите, на патриаршията – няма.
Контролът над приходите и разходите също клони към нула. А говорим за държава в държавата, която има активи, както казахме за милиарди, и приходи и разходи за стотици милиони годишно. Тоест, църквата е минала едно ниво над мафията – нея няма дори няма кой да я контролира.
Човекът начело на църквата ще управлява огромни активи за нашите мащаби и не се знае колко силен ще е ангелът му, но също така и управленските качества и погледа над хората под него. Не на последно място, човекът начело на църквата ще е заобиколен от колеги с досиета и с доста солидни финансови възможности. Ако се окаже някой от малцината принципни митрополити – той просто няма шанс. Все едно да сложиш Майка Тереза начело на Камората.
Някак по на заден фон остава дълбоката нищета в която е изпаднало паството – физическа и духовна. Ако погледнем добрите примери – ще видим колко голяма нужда има то от своите водачи. Един-единствен свещеник в Нови Хан успява да свърши сам, това от което държава и църква отдавна са абдикирали – грижата за безпомощните.
Ако един прост отец от нищото прави нещо, то един патриарх с милиарди зад гърба си би трябвало да прави чудеса.
Ако чалгата и агресията в обществото съсипват морала – е добре не да бъдат заклеймени, а да бъде даден добрият пример. За съжаление, златният ролекс на митрополит Николай и Линкълн-ът на дядо Кирил не са такъв пример.
|
|
|
|
|
|
Търсене |
|
|
Последни събития |
|
|
|
|
• Виц (26.01-13:56ч.)
• Виц (18.01-13:29ч.)
• Виц (17.01-00:32ч.)
• Новина (07.11-11:44ч.)
• Виц (30.09-18:21ч.)
• Коментар (19.08-12:42ч.)
• Виц (11.07-18:27ч.)
• Новина (19.06-11:54ч.)
• Коментар (04.06-22:51ч.)
• Новина (11.01-22:50ч.)
|
|
|
|
|
